Когато Итън видя това плюшено мече на малък антикварен пазар, той веднага разбра, че е специално. Меката му, избеляла козина, леко крив нос и тъмни стъклени очи – имаше нещо живо, почти човешко в него. Продавачът каза, че мечето е на повече от петдесет години и някога е принадлежало на момиче в Европа, което е загубило семейството си по време на войната.
Майка му се опита да разубеди сина си: „Старо е и прашно; нека купим нещо ново.“ Но Итън упорито стискаше играчката в ръцете си и прошепна: „Той е тъжен. Искам да бъде отново щастлив.“
Оттогава нататък плюшеното мече не се отделяше от него. Итън спеше с него, носеше го на училище в раницата си и го слагаше до себе си на масата, докато ядеше. Тогава една нощ плюшеното мече падна от леглото. Итън, навеждайки се да го вдигне, чу тихо метално звънтене – сякаш нещо е ударило нещо вътре в играчката.
Любопитството надделя. На следващия ден момчето извади малка ножичка и внимателно отряза шева на гърба на мечето. Вместо обичайния пълнеж, то напипа вътре дебел сноп, увит в стар плат. Когато го разопакова, от него изпаднаха малък сребърен медальон и пожълтяло парче хартия.
Бележката, написана с чист почерк, съдържаше само няколко реда:
„Ако четеш това, това означава, че моето мече си е намерило нов приятел. Грижи се за него. А вътре в медальона е най-скъпият ми спомен.“
Итън отвори медальона и видя мъничка снимка на момиче с панделка в косата и надпис на гърба: „Марта, 1942 г.“
Когато майка му показа находката на антиквара, той дълго мълча, след което тихо отбеляза, че подобни играчки понякога са използвани като скривалища за семейни реликви по време на войната. Но това, което момчето случайно намери осемдесет години по-късно, не беше просто реликва – това беше частица от нечий друг живот, запазена в плюшен спомен.
Оттогава плюшеното мече отново стои на рафта, но сега под стъклен купол. А Итън казва, че понякога през нощта си мисли, че играчката се усмихва.
