Тя се прибра неочаквано — служебната среща била отменена.
Ключът се завъртя в ключалката, а домът я посрещна с тишина.
Само музика звучеше тихо някъде в спалнята.
Тя влезе в хола и остави чантата си.
На масата — две чаши кафе.
Едната — още топла.
После чу глас.
Мъжки смях — същият, който някога караше сърцето ѝ да спира.
И женски — непознат, звънлив, твърде близо.
— Да, тя е добра, просто… не като модел, — каза той с усмивка.
Жената до него се засмя.
И той се засмя с нея.
Тя застина пред вратата на спалнята.
Слънцето осветяваше стената, прашинките танцуваха в лъчите,
а вътре в нея нещо се счупи.
Тя отвори вратата.
Той седеше на леглото — без обувки, по риза, с телефона до себе си.
До него — млада жена с разпусната коса, усмихната.
Той не я забеляза веднага.
А тя не каза нищо.
Просто влезе.
Приближи се до масата, взе телефона и натисна бутона за обаждане.
На екрана — съобщение с името на любовницата.
Тя го погледна и тихо каза:
— Кажи ѝ, че „добрата“ знае как да си тръгне красиво.
Той скочи, побледня, опита се да каже нещо,
но тя вече вървеше към вратата.
Без вик, без сълзи,
само с походката на жена, която си спомни коя е.
Той тръгна след нея — бос, объркан.
А в спалнята остана другата —
да седи в тишина, без да знае къде да сложи ръцете си.
Слънцето продължаваше да пада върху пода,
ярко и безмилостно,
като истината, която вече не може да бъде скрита.
