Жегата беше такава, че въздухът трептеше над пътя. Асфалтът се топеше, а спирката насред шосето изглеждаше като мираж. Лиза се връщаше у дома след работа — уморена, раздразнена, мечтаеше само за студен душ.
На спирката седеше младеж — около двадесет и пет години. Слънцето го блъскаше в лицето, ризата му беше напоена с пот. Когато тя се приближи, той вдигна очи и тихо каза:
— Извинете… нямате ли вода?
В чантата на Лиза имаше почти пълна бутилка. Но тя машинално отговори:
— Не, бързам.
Той кимна, без да се обиди. Просто наведе глава и затвори очи, сякаш силите му бяха свършили. Лиза тръгна, гледайки пътя. Слънцето я заслепяваше, потта се стичаше по шията ѝ. След минута се обърна — младежът още седеше, но вече не помръдваше.
„Сигурно чака автобуса,“ помисли си тя и продължи нататък.
След час, у дома, легнала на дивана, тя включи новините. Водещият говореше с равен глас:
„Днес следобед на пътя близо до града е открит мъж, починал от обезводняване. По предварителни данни е вървял пеша към дома си след повреда на колата.“
На екрана показаха снимка от мястото — същата спирка, същата раница, същият младеж.
На Лиза ѝ секна дъхът. Пусна телефона, хвана бутилката с вода от масата и я погледна невярващо. Пълна. Студена. Все още недокосната.
Тази нощ тя дълго седя на балкона, слушайки шума от шосето. Струваше ѝ се, че пак чува някой да казва тихо, почти шепнешком:
— Извинете… нямате ли вода?
