Тя се срути направо в пътеката.
Самолетът тъкмо се издигаше, когато някой извика.
Стюардесата, която преди миг поднасяше напитки, без звук се свлече между редовете. Метален поднос падна с трясък, вода се разля по килима.
Първите секунди — тишина.
Всички просто гледаха.
Някой закри уста, други натискаха бутоните за помощ — без отговор.
От петия ред стана мъж — висок, със сива блуза, спокоен поглед.
— Аз съм лекар, — каза кратко и вече беше коленичил до нея.
Провери пулса. Нямаше.
— Освободете пътеката, бързо! — извика той.
Пътниците отстъпиха, самолетът се разклати.
Той сложи дланите си върху гърдите ѝ и започна натискания.
Едно, две, три…
Тишината се късаше само от броенето и шума на двигателите.
Пилотът обяви медицинска спешност.
Но тук, в пътеката, времето спря.
Пот по челото му, бледото ѝ лице, ремъците, треперещи от турбуленцията — всичко се сля.
— Дишай, момиче… моля те… — прошепна той.
Някой плачеше, друга жена се молеше.
Мина вечност.
После — дъх.
Той замря.
Още един.
Стюардесата пое въздух, очите ѝ се отвориха, пълни със страх и сълзи.
Той се отпусна назад, затвори очи, ръцете му трепереха.
Аплодисменти избухнаха. Сълзи. Облекчение.
По-късно пилотът му благодари по високоговорителя.
А той просто седеше на пода, облегнат на седалката, гледайки небето през илюминатора.
Там, където преди миг беше буря, сега имаше само тишина и светлина.
